Иво Братанов е доцент по история на новобългарския книжовен език в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“, доктор по български език. Той е индивидуален член на Съюза на учените в България. За читателите на в-к „Утро“ доц. И. Братанов изяснява произхода на думи, изрази и обичаи, чийто смисъл е известен на малцина от нашите съвременници.

Думата ефенди е остаряла дума, употребявана в турския и в българския език (у нас – до Освобождението). Понеже тя се среща в творчеството на български писатели, чиито произведения представят събития от периода на Османската империя, е необходимо да разгледаме по-внимателно нейния произход и значение.
Както в турския, така и нашия език ефенди се използва като уважително обръщение към образован или богат човек, а също и към чиновник на държавна служба. По произход думата е гръцка – от гръцкото съществително име αὐθέντης „самодържец, владетел, неограничен владетел“. Тя е сродна с глагола αὐθεντέω „самовластно управлявам, самовластно се разпореждам, еднолично управлявам“. От същия корен е и думата автентичен „действителен, истински“. Прилагателното име автентичен води началото си от гръцкото прилагателно αὐθεντικός „присъщ на абсолютната власт; първичен, начален, първоначален”, откъдето са се развили значенията „истински, достоверен, същински“. Това прилагателно име е образувано от местоимението αὐτός „сам, самият“ и числителното име εἷς, род. пад. ἑνός „един“. То е преминало в латинския език (вж. лат. authenticus), откъдето е възприето в руския, а чрез руското езиково посредничество е навлязло и в нашия език.
В новогръцкия език от съществителното име αὐθέντης е образувана формата ἀφέντις „господар“. Именно от нея води началото си турското същ. име efendi „господин, господар“. Тази дума се среща и в други тюркски езици, вж. напр. казахски әпенді, башкирски әфәнде, efendi, татарски әфәнде, әfәnde).
Съществителното име ефенди се среща в произведения на по-стари наши писатели, чиито текстове представят живота в Османската империя, или в речта на герои, говорещи на турски език. Ето пример от разказа „Бай Ганьо се върна от Европа“ на Алеко Константинов:
– Свърши се тя! – допълни бай Ганьо и като се приближи при масата, пошепна тихо на другарите си: – Стамболов ефенди боклатмъш, Стоилов сега...
Когато думата се употребява като обръщение в турския език, към нея се добавя притежателна наставка, която има пет варианта: -m (след гласен звук), -ɪm, -im, -um и -üm (след съгласен звук; кой от тези варианти ще се употреби, зависи от закона за вокалната хармония). Следователно формата за обръщение е ефендим (тур. efendim) и буквално означава „Господине мой! Господарю мой!“. От нея са се появили и вторични значения: „Какво? Що? Какво обичате? Какво казвате? Моля?‘ Ето три примера от повестта „Чичовци“ на Иван Вазов: 
Карагьозоолу, който дотогава стоеше на едно коляно, сложи и другото, направи покорно темане и скръсти ръце на гърди.
–  Опростете, бей ефендим, не възприемам.
Беят подаде хартията на втория чорбаджия.
Но дядо Матея сгърна по-хубаво предницата на кожуха си, погледна смирено надолу и изрече:
– Опростете, бей ефендим, моите очи да не видят такова нещо, не възприемам.
– Гердан чорбаджи! – обърна се беят към мършавия и с умен поглед чорбаджия. – Виж, що има тук!
Гердан чорбаджи коленичи всепокорно, стори темане и каза:
– Бей ефендим, такива работи изгарят ръцете на человека, не възприемам – и пак се поклони. (Ив. Вазов, Чичовци, ХХIII гл. – „Кьошкът“).
Думата „ефенди“ се среща и във фразеологизма “<барон ефенди> султан без гащи“, иронично употребяван за бедняк, който се големее.
* За написването на предложената бележка съм ползвал сведения от следните речници: Рѣчникъ на блъгарскый языкъ. Събралъ, нарядилъ и на свѣтъ изважда Н. Геровъ. Ч. II (Е – К). Пловдивъ, 1897, с. 13; Ст. Младенов, Ал. Теодоров-Балан. Български тълковен речник. Т. I (А – К). С., 1951, с. 659; Речник на съвременния български книжовен език. Т. I (А – К). Гл. ред. акад. Ст. Романски. С., Изд. на БАН, 1955, с. 335; Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от XIX и XX век. Под ред. на Ст. Илчев. С., ИК „Емас“, 1998, с. 130; Български етимологичен речник. Т. I (А – З). Ред. Вл. И. Георгиев. С., Изд. на БАН, 1971, с. 2, 515; К. Ничева, С. Спасова-Михайлова, Кр. Чолакова. Фразеологичен речник на българския език. T. I (А – Н). С., Изд. на БАН, 1974, с. 85; Речник на българския език. Гл. ред. Кр. Чолакова. Т. IV (Деятелен – Е). С., Изд. на БАН, 1984, с. 856 – 857.

Иво БРАТАНОВ