Иво Братанов е доцент по история на новобългарския книжовен език в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“, доктор по български език. Той е индивидуален член на Съюза на учените в България. За читателите на в-к „Утро“ доц. И. Братанов изяснява произхода на думи, изрази и обичаи, чийто смисъл е известен на малцина от нашите съвременници.

Между героите на Вазовата повест „Чичовци“ Иванчо Йотата изпъква като най-начетен човек. С това свое качество той привлича вниманието: Иванчо е единственият, който участва във всички спорове по най-разнообразни въпроси „и може да се препира успешно с учител Гатя по филологията, с Хаджи Атанасия, който още припознаваше гръцкия патрик – по черковния въпрос, а с Хаджи Смиона, дори и с по-учени хора – по външната политика.“ В света на чичовците този „чичо“ безспорно се отделя със своята култура и затова не е излишно да разгледаме по-внимателно неговия образ.
Вазов е използвал различни похвати, за да изгради образа на героя. На първо място, разбира се, е прозвището на Иванчо. Той е наречен „Йотата“, защото „е страшен привърженик на i-то (йотата)“ (върху този въпрос ще се спра по-късно).
Писателят не е пропуснал да включи и портретно описание на героя: „человече дребно, сивооко, с четиняста коса и мустаки, с исполински нос и с голямо честолюбие.“ Портретът подкрепя прозвището на Иванчо – факт, който е забелязан от остроумния Мирончо. Именно Мирончо си позволява да извика в кафенето „Браво! Иванчо Йотович“, защото е забелязал приликата между буквата i и портрета на Иванчо: „от няколко време взе да гледа Иванча като една йота, скачена с точката си чрез една тъничка чертица (защото такова очертание имаше Иванчовият труп, врат и глава на стъклата на прозореца).“
По професия героят е дребен търговец (бакалин), но този факт, както става ясно в хода на повествованието, е потиснат от Иванчовите книжовни занимания, вж. „По-младите си години той е преминал в литературни занятия, а след смъртта на дяда си варди бакалницата. Мазните ръкави на зеленото му шаячово сетре и оръфаните крачоли на оваляните му (делнични) панталони доказват неуморното му трудолюбие.“ Докато за работата на Иванчо Йотата като бакалин се споменава кратко и мимоходом (напр. той говори на мющериите си така: „Вчера ми дойдоха маслини от важна степен и с твърде способна цена.“), литературните му трудове са представени много по-подробно. Оказва се, че преди години Иванчо е четял „дамаскини и житиета от амвона; еднъж прочете житието на „Алексия Божий человек“ и всичките баби плакаха.“ Очевидно е, че книжовните изяви на Иванчо са свързани само с домашната религиозна книжнина и не надхвърлят нейните рамки. В този религиозен контекст протича и собствено литературната дейност на Иванчо: „Той даже бил съчинил три слова: за Неделя Вайа, за мученичеството на св. Георгия Новий и за грехопадането Адамово. Те, както и житиетата, били от него саморъчно писани с черковни букви – черни и червени – и с лози, и с образи, и толкова прилични на печатни, щото покойният дядо поп Станчо напразно гуждал и двата си чифта очила да ги разпознае, но не можал.“ Героят не се ограничава само с преписване на чужди текстове: той се изявява и като автор. Написаните от него текстове са предназначени за четене в храма и разглеждат типични религиозни сюжети.
При това Иванчо е и опитен преписвач: неговите ръкописи не могат да се различат от печатните. Показателно е, че дори и дядо поп Станчо не е могъл да ги отличи от печатните книги, макар да е използвал и двата си чифта очила за тази цел. 
Ив. Вазов тук споменава и едно важно събитие: „За жалост, всичките тия съкровища, не знам как, изгорели и той често в кафенето, като разказваше за това славно поприще, свършваше със сърдечно съкрушение:
– Кешки аз да изгорях, та не списанието ми... За народа загуба велика.“
Тук Ив. Вазов актуализира един много популярен мотив в нашата възрожденска книжнина – за изгубените стари книги, които са съдържали паметта за миналото. Този мотив е въведен още от Паисий Хилендарски в „Славянобългарската история“: „Но в онова време (преди падането на България под османска власт – в с.м. – И. б.) не е имало славянски печатници [ … ] А когато турците заели българската земя ненадейно, те погазили и изгорили черквите, манастирите, царските и архиерейските дворци. В това време хората бягали от турския страх и ужас само да запазят своя живот и в това люто време загинали ония царски истории и кондики за българските патриарси и архиереи и на много светци житията и службите. И днес няма тия летописни книги, които са били пространно написани за нашия народ и за българските царе.“

Иво БРАТАНОВ