За живота и делото на Алеко Константинов е писано много. Затова в редовете по-долу ще се спра на отделни моменти от житието му, които са в пряка връзка Русе.
През 1881 г. Алеко Константинов се записва студент в Юридическия факултет на Одеския новорусийски университет.     Началото на студентството му съвпада с важни политически събития в България. Княз Батенберг, подкрепян от консерваторите, свиква през 1881 г. Великото народно събрание в Свищов, отменя конституцията и си осигурява пълномощия в следващите седем години еднолично да управлява страната. Противниците му - либералите, са преследвани. Влиятелният Драган Цанков е заточен във Враца. Ехото от гюрултията в България гърми и в Русия. Одеските кръчми се изпълват с разгорещени българи. Алеко стои настрани, „свит в някое кюше и само с пръст кима да му долеят празната чаша“, и мълчаливо слуша ожесточената полемика за и против Батенберг.
    Докато другите пишат прочуствени адреси на Драган Цанков, той съчинява на 25 юли 1882 г., в негова защита поема във фолклорен стил „Песен за Слобод Маджара и Пламен Теня“. Игривата поетическа сатира се появява в десетки ръкописни копия сред българите в Одеса и предизвиква /по думите на Алеко/ „грамаден успех“. Екземпляр от поемата попада у неговия приятел и съученик от Южнославянския пансион в Николаев - Лазар Райков, родом от Свищов, който през 1883 г. я издава в Русе в печатницата на хърватина Димитър Дробняк, но без името на Алеко.
Това е първото издадено произведение на Алеко
През лятото на историческата 1885 г. - на 2 юли, Алеко се завръща в България с диплом за завършено юридическо образование. Установява се в София. Ситото на бюрокрацията и паяжината на партизанските връзки още не са оплели всичко и образованият Алеко веднага е назначен на отговорен държавен пост. От 5 юли 1885 г. е член на Софийския окръжен съд. Шест месеца по-късно е прокурор при същия съд.
Известно време професионалната му кариера се развива безпроблемно, но скоро идват нерви и кахъри.
Всичко започва с това, че Захари Стоянов - председател на Народното събрание и близък приятел на Стамболов, му изпраща визитната си картичка, на която е надраскал нареждането си: „Умолявате се, г. прокуроре, да се постараете за строгото осъждание редактора на вестник „Народни права“.
Става дума за отговорния редактор на току-що основания вестник „Народни права“ Георги Риболовски, подведен под отговорност „за оклеветяване“ на министър-председателя Стефан Стамболов по повод на уводната статия в бр. 1 от 6 февруари 1888 г. и осъден на един месец затвор. Но при обжалването в Апелативния съд делото попада на Алеко, който на заседанието на 24 март 1888 г. се явява едва ли не в ролята на защитник, вместо обвинител. Реакцията на правителствения орган „Свобода“ е незабавна: „...държавата не трябва да храни хора, които я подкопават“.
Честният Алеко е потресен.
Негов близък твърди, че 
„никога не е виждал човека с бохемски нрави да дава воля на своята сиромашка гордост с такива енергични и безцеремонни думи, по адрес на политическия мазник“
Само след няколко дни - на 30 март 1888 г., с княжески указ той е освободен от заеманата служба. Атаките не спират и вестник „Свобода“ публикува статия, с която се опитва да подрони нравствения облик на Алеко, обвинявайки го, че като прокурор имал „твърде чести свиждания“ със съпругата на някой си Божидаров, осъден за насилствено обезчестяване на дъщеря си.
Сякаш всичко това не е достатъчно за прочутия историограф на Априлското въстание Захари Стоянов, който грабва перото и написва настървена статия срещу Алеко: „Де бе, Алечко, де бе чоджум, ха да те видим и тебе! Морал смешен се видяло за негова дребна милост, че сме казали: „Който иска да служи, трябва да служи честно“. А бе, чоджум, ами ти как мислиш, зер ще те оставят хората и тебе да злоупотребяваш с положението си? Може ли ти се обърна на припека? Знаеш, от тебе ще се уплаши правителството. Колко атове са го ритали, та нищо, че от дългоухите ли ще се уплаши? Ще те видим и тебе утре с Временните съдебни правила под мишка да ходиш и да се свиваш. Беки и от тебе ще се уплаши правителството? Плюй си в пазвата ти, чоджум. Утре ще видиш, че ти се размахали краката към Свищов“.
Останал без служба, Алеко решава да се залови с частна адвокатска практика, като наред с тома се опитва да свърже двата края с литературни преводи и написва няколко критически бележки, печатани в „Периодическо списание“. 
По това време той става душа и сърце на кръга „Весела България“
Това са шестнайсетина млади интелигентни мъже, които на чаша вино и хубаво мезе - на „Пиротска“ или в „Беседата“ /“Славянска беседа“/, дискутират за литература, музика и философия. Членовете на „Весела България“ живеят много задружно - често си устройват близки и далечни пътувания извън столицата, съчетани със сладко хапване и пийване на зелена морава.
Във „Весела България“ Алеко се запознава с Филарет Голованов - малорусин, късичък, дебеличък и плешив четирийсетгодишен ерген, с „блага ироническа усмивка на дебели устни“. Голованов е родом от Тулча. Когато през юни 1877 г. руските войски завземат града, той, като добре образован, е поканен да постъпи на служба в гражданското управление. До 1882 г. работи в Плевен, а след това, до смъртта си, в Министерството на вътрешните работи - подначалник на отделение, счетоводител и началник на пенсионния отдел. Дружбата между Голованов и Алеко е толкова близка, че „един без други не можеха да минат нито ден“. Но тъй като Константинов не е гледан с добро око от властта, Голованов изпитва страх да не би тяхното приятелство да се изтълкува зле и често при служебните си доклади пред министъра казва по два, че и по три пъти, че дружбата им е съвсем невинна, че с политика не се занимават, че даже и за партии не говорят, Голованов е верен Алеков събутилник и другар в скитанията му. Всички пътувания на Алеко по света (до Париж - 1889 г., до Чикаго - 1893 г.) са финансирани от щедрия Голованов.
 Почувствал дружеското рамо, Алеко заменя подписа си в писмата от Круглый Сирота на Щастливец
През 1891 година почти цялата дружина на „Весела България“ взема участие в пътуването до изложението в Прага.
Две години Алеко кърши ръце и се чуди как да намери пари за любимия си борш и халбата бира. Разгеле, Министерството на правосъдието е поверено на одеския му приятел Димитър Тончев и на 22 февруари 1890 г. Алеко е назначен за член на Софийския апелативен съд, но на 12 март 1892 г. отново остава без работа. Причината за уволнението е, че оправдава редактора на един вестник, който главният секретар на Министерството на правосъдието А. Петров иска на всяка цена да бъде осъден.
Алеко отказва и новият министър Иван Салабашев го уволнява. Тази неприятност е повод Алеко да посвети на главния секретар, когото нарича Холера ностра /нашата холера/ едно сатиристишие - „Отишъл Холера ностра и в Русчук да се годява, големство да продава и в Русчук да се годява. Но какви зевзеци нашти, кат видели баба в гащи устрашно му се подиграли и момата му не дали. Припев – Холера ностра, таз болест остра“.
В основата на игривите думи лежат действителни събития
По това време в Турция върлува холера и в България е въведена строга карантина. Споменаването на Русе е защото наскоро Петров, стар ерген, е гостувал в крайдунавския град и помолил един от колегите си да го „въведе в някое почетно русчуклийско семейство с цел задомяване“.
Пенчо Славейков пише: „И този път той се залавя пак с адвокатство, ту сам, ту съдружно с някой от познатите софийски адвокати...“. Със завидна самоирония Алеко споделя за тия си комерчески начинания: „Стоене, мама, птичка певчая адвокат става ли?“. Читателите знаят вече какво беше първото му начинание в професията. Сегашното външно не се отличава твърде от предишното. Но все пак му доставя средства за живеене - „толкова, на каквото прежнята му неволя и сиромъшлък го бяха принудили да свикне“.
През 1893 г. се сбъдва голямата мечта на Алеко - да види Америка. Както винаги, разноските поема Голованов, който е редом до Щастливеца в пътуването до всемирното изложение в Чикаго. Придружава ги д-р Стоян Радославов - главен лекар на русенската болница. Алеко се запознава и става близък приятел с доктора по време на пътуването до Прага. Той е роден на 18 февруари 1838 г. в Котел. Баща му е свещеник Радослав Добрев. Отначало Стоян учи в родния си град, а после продължава в Шумен при Сава Доброплодни. В Шумен е от 1856 до 1859 г. Активно участва в читалищния и театралния живот на града. Средното си образование получава в Прага. Завършва медицина във Виена (1872 г.). Две години работи като лекар във Виенската обща болница. През 1874 г. е назначен за градски лекар на Велес, където бързо спечелва симпатиите на будното българско население, борещо се за своята духовна независимост. Младият доктор се включва в борбата „с всичкия жар на своята душа“. За да избегне преследванията на турските власти, приема австрийско поданство и още по-смело защитава правата на българите. Със заплахи турците го принуждават да напусне Велес. Заминава за Австрия и специализира хирургия във Виенския университет. По време на Руско-турската война д-р Радославов като истински патриот се завръща в България и се поставя в услуга на руското командване. Със заповед от 5 юли 1877 г. е назначен за първи губернски лекар в Свищов. 
На 18 май 1879 г. приема длъжността старши лекар на русенската „първоразрядна държавна болница“
По това време болницата има 60 легла, разделени в три отделения: вътрешно, хирургическо и сифилистично (сифилисът и туберкулозата са широко разпространени и това налага създаването на специално отделение). През първите седем години след Освобождението болницата оказва само стационарна помощ, а от 1886 г. и амбулаторна. Русенските лекари съумяват да издигнат авторитета на болницата сред населението, което трудно свиква с новото здравно заведение. От 1893 до 1898 г. за управител на болницата е назначен д-р Стоян Радославов. Особено висока е заслугата на д-р Радославов за развитието на русенската болница през тези години. През май 1895 г. е положен основният камък на днешната болница.
През 1898 г. д-р Радославов се пенсионира и преминава на частна практика. От завещанието му, депозирано през 1915 г. в Русенската митрополия, се разбира, че д-р Радославов е живял самотно и няма преки наследници. Остава внушително богатство, което разпределя между Котленското главно училище, Министерството на народното просвещение, Българската академия на науките, Женското благотворително дружество в Русе и др. Недвижимият си имот дарява на двете русенски гимназии.
Д-р Радославов е носител на руски и български отличия - „Св. Станислав“ IIІ степен, „Св. Александър“ V степен с мечове, „За гражданска заслуга“ IV и III степен. Умира през 1916 г. от сърдечен удар.
Богатите си впечатления от САЩ Алеко излага в пътеписа си „До Чикаго и назад“, отпечатан първо в списание „Български преглед“ през ноември и декември 1893 г. и януари 1894 г. През месец март 1894 г. излиза в отделна книга. Със снизходителна усмивка Алеко пише, че в павилиона на Айвазян се подвизава 
„едно еврейче от Русе, което бе донесло пощенски марки, но като видя как отива търговията, продаде марките си на Айвазяна и си замина за България“
Не е ясно и е много учудващо как това специализирано издание с ограничен тираж попада у Блаущайн. Списанието започва да излиза в София през август 1893 г. Наричат го професорско списание, защото основното му ядро е професорското тяло на Висшето училище. Списва се сухо, академично и не е широко популярно. Липсата на читатели води до финансови затруднения и почти веднага книжките започват да излизат със закъснение и слети - обемисти 100-150 страници. Приятелите на Алеко се възхищават от пътните му бележки, но са недоволни, „че са отпечатани този журнал“. Пенчо Славейков е още по-остър: „Не че отделни книжки от „Български преглед“ нямат избран и добър материал, но взето в цяло той представлява една язва, от която читателите трябва да се пазят“.
Явно силно докачен, на 7 февруари 1894 г.
Блаущайн пише писмо до Алеко, в което изразява възмущението си
от подигравателното определение „еврейче“ и подчертава, че е български гражданин. Изтъква, че на Всемирното изложение пристигнал на собствени разноски, че държавата му отпуснала даром място в павилиона, че изложил повече от 100 000 марки и стоял в Чикаго повече от един месец. Бил облечен с един „хубав народен костюм и демонстрирал пред конгресистите гайда и бъклица, от която сто человека можат да пият“. Отправя упрек, че Алеко започнал да издава брошури, в които описва пътешествениците, вземали участие в изложението, а не го потърсил, за да разкаже за него и търговията му.
Блаущайн бил дребен на вид, остава в спомените на русенци като човек, който се обличал ексцентрично - винаги с брич панталон и обувки с кожени гамаши. Всеки ден се разхождал от къщата си до казармите на Пети полк, неизменно придружаван от малко къдраво кученце. Починал на 1 април 1956 г.
Интересно е, че тази популярна личност не е спомената в юбилейния сборник „ААВАТ ЦИОН 1895-1935“, издаден в Русе през юли 1937 г. от организацията „Нисим Даниел“ в чест на първото ционистическо дружество, основано на 1 юли 1895 г. в Русе.

Боян ДРАГАНОВ