Писателят и главен редактор на вестник „Стършел“ Михаил Вешим беше специален гост на състоялата се миналата седмица премиера на новата сатирична книга на Хачик Лебикян „Сол и пипер“. Илюстрациите в нея са на друг известен русенски автор - художника и карикатурист Валентин Георгиев, който подари на госта специална карикатура, в която той е Папа на хумора.
Михаил Вешим направи впечатляващо изказване, което публикуваме отделно, а след това се отзова на поканата на „Утро“ за интервю.

- Казахте много хубави думи за Хачик Лебикян на премиерата на книгата му „Сол и пипер“ в Русе, той е редовен автор в „Стършел“, какво е присъствието на русенски сатирици във вестника сега и през годините?
- Добрите думи за русенския сатирик Хачик Лебикян са напълно заслужени, в това ще се увери всеки, който разгърне книгата му с афоризми „Сол и пипер“. Той е дългогодишен сътрудник на „Стършел“, има даже собствена рубрика на нашите страници - „Мисли на Ачик“. В редакцията го ценим заради остроумието му, то в някои случаи си е за завиждане... Иначе доста сатирици-русенци са писали в „Стършел“ през годините - ще припомня Тодор Бакърджиев, художникът-писател /и наш добър приятел/ Велимир Петров /светла му памет!/, Ваньо Тодоров... И карикатуристи, разбира се, тук бих споменал Валентин Георгиев, много даровит художник.   
- Имате ли интересни русенски истории, с какво свързвате града, имате ли приятели тук?
- Преди доста години в редакцията дойде Пламен Абаджиев, писател и издател от Русе. Преди това не се познавахме, но той каза, че идва при нас с предложение... Бил сънувал странен сън, че чете книгата „Бай Ганьо, 100 години по-късно“. „Вие трябва да я напишете - предложи на Йордан Попов, на Кръстьо Кръстев и на мен, - пък аз ще я издам“. Спогледахме се и приехме предложението. И предизвикателството да дописваме и да се мерим с недостижимия Алеко. 
Така през 1996 г. излезе „Бай Ганьо, 101 години по-късно“, от русенското издателство „Парнас“
с автори - нас тримата стършели. Всеки бе написал по една трета от книжното тяло - своята представа за внука на Бай Ганьо. Книгата имаше успех, бе наградена и даже преведена на сръбски. За мен бе личен успех - там за първи път бях написал по-дълъг текст, нещо като повест. До този момент пишех само кратки форми - фейлетони и разкази. Та се охрабрих, че мога да се пробвам и в по-дългите истории. Да опитам силите си в хумористичния роман... 
Сега с известна тъга, с малко влага в очите, си спомням тази случка. Моите двама съавтори Йордан и Кръстьо отдавна ги няма, смешна им памет! Загубих връзка и с издателя Пламен Абаджиев. Чудя се дали няма някоя нощ да сънува, че чете нова книга „Бай Ганьо, 130 години по-късно“ - на кого ли сега би я възложил, кой ще я напише, кой ще я издаде?       
- Сигурно най-често ви питат на какво се смее българинът, това ли е най-досадният въпрос?
- Това се опитвам да разбера вече четирийсет години. Ако бях разбрал, щях да съм новият Чудомир, а далеч не съм... Отговорът може би е: различните българи се смеят на различни неща. Едни на Слави, други на „комиците“ или на „ситкомите“, трети на книгите на Марк Твен, на Хашек, Чапек или Бохумил Храбал, на филмите на Чаплин и Уди Алън... По това можеш да съдиш за човека.
„Кажи ми на какво се смееш, за да ти кажа какъв си“
Или „разкажи ми виц, за да те преценя“... Хуморът за мен е тест за интелигентност. Онези, които ръкопляскат на Славито и на неговите сценаристи, за мен не издържат теста.
- Как стана така, че единственият хумористичен вестник в България се занимава с най-сериозните теми и по свой начин поставя най-смелите и точни диагнози на обществото?
- Надценявате ни - нито сме чак толкова смели, нито толкова политически прозорливи. Често и ние грешим в сложната българска политика, защото не можем да разберем кои са добрите. Лошите всички ги виждаме, а тия, които мислим за добри, често ни разочароват... Затова на избори от доста време гласуваме за „най-малкото зло“. А може ли злото да е добро?
В редакцията често самите ние си задаваме такива въпроси и търсим отговорите, особено в дните на „отворени бутилки“. 
Като главен редактор в сряда съм въвел „Ден на отворени врати и отворени бутилки“
Идват приятели, читатели и почитатели на вестника, с които обсъждаме теми от ежедневието, опитваме се да слагаме диагнози на обществото... Понякога има полза - от разговорите „на чаша около кръглата стършелова маса“ се раждат сатирични текстове. Друг път остава само главоболието на сутринта... И се питаш от какво ли ще е: от нашата родна действителност или от отворените бутилки?
- Не ви ли обезкуражава усещането, че от години се потвърждава поговорката „Кучето си лае, керванът си върви“?
- Когато бях млад, едва прописващ автор, твърдо вярвах, че сатирата може да оправи света. Виждах пред очите си личния пример на сатирика Радой, за нас, младите тогава, той беше вдъхновител, днес биха му казали „инфлуенсър“. Въпреки че го удряха, забраняваха, уволняваха, Радой вярваше в силата на сатирата да оправи света и не спираше, не се уморяваше, не се отказваше.
Днес, от хълма на годините, аз много добре виждам, че с писане на сатира няма нищо да се промени
Със смешки доброто не ще победи злото. Но пък съм убеден, че сатирикът трябва да се опита да оправи света, да не се отказва, както не се отказваше Радой. 
- Една находка на Турхан Расиев, публикувана в „Стършел“ преди няколко години, като че ли най-точно описва картината у нас - „Погледнато формално, всичко е нормално. Погледнато нормално, всичко е формално“. Защо стана така?

- Епиграмата на Турхан, варненски писател-сатирик, не е от преди няколко години, а отпреди четири десетилетия - от времената на Правешкия социализъм. Тогава звучеше толкова еретично намекът за „формалния социализъм“, че всички приписваха четиристишието на Радой. Което пък даде повод на Турхан за друга крилата епиграма: „Пиши, народе, не се бой, всичко се приписва на Радой!“.
Това е историята около това крилато четиристишие. А иначе то остава актуално и до днес. 
Удивително е как с една епиграма може да се опише цялата наша действителност:
погледнеш - уж нормална държава, европейска, с институции, а пък всичко е формално... Формално депутатите заседават, съдиите съдят формално, прокурорите обвиняват формално и формално се борят с корупцията... Европейска държава сме, но формално... Иначе си караме по български - с хитруване, с извъртания, със снишаване. Помните ли Живковото „снишаване, докато ни отмине бурята“? Не ви ли напомня то на днешното „снишаване“ на нашия президент, когато става дума за военна помощ за нападнатата Украйна?   
- Как гледате на социалните мрежи? Там е пълно с първокласни експерти по всичко - от това как се сади пипера до световната енергетика и политика, да не би пък това да е доказателство, че българите сме най-умната нация в света?
- Не знам дали сме най-умната, но сме най-празнодумната. Наистина е удивително колко хора без работа си прекарват времето в социалните мрежи. Пишат, коментират, възразяват, нахъсват се... Много ми е смешно, когато видя как изтъпанят някого по телевизията и водещият каже: „В социалните мрежи написахте еди какво си...“. А гостът се напери, та рече: „Да, в социалните мрежи аз написах...“. 
Кое написа? Романа „Дон Кихот“, „Евгений Онегин“ или „Война и мир“?
Та твоят вчерашен пост във Фейса е по-нетраен от бирена пяна!
Днес го има, утре го няма. Ще издрънчи, ще се търкулне като празно кенче върху паважа и ще затихне в канавката, ако продължим с бирената метафора.  
Но това е новата действителност, в която живеем -  омотани сме в паяжината на социалните мрежи. В тия мрежи всеки е коментатор, анализатор, писател, фейлетонист...
Затова ние, професионалните фейлетонисти, полека-лека отстъпваме инициативата, затваряме се в своето дюкянче и един ден, който оцелее, ще го показват в етнографския музей „Етъра“ до Габрово - наред с другите стари занаяти. Там фейлетонистът ще има своята малка работилничка за смешки, редом до грънчаря, до бъчваря, до сарача, до тъкачката на шарени черги...       
И на сатирика, на ироника, ще гледат като на изкопаемо от миналото, като на някакъв вехт, досаден молец - борец за морални каузи. А настоящето ще е на гръмогласните, на самохвалковците, на хвалипръцковците.
А пък за бъдещето - не ми се мисли.  
- Докъде ще ни доведат тези дълбоки разломи в обществото практически по всички теми? Имам чувството, че двама души вече може да се скарат жестоко дори за това дали сливовата ракия е по-добра или гроздовата?
- Дано не ни доведат до това да се хванем гуша за гуша - видяхме преди 30 години в бившата Югославия колко лесно пламва една гражданска война. Там загинаха повече от сто хиляди души. Защо беше всичко това? Защо е сега у нас тази войнственост и нетърпимост към различните, към цветните, към техните паради, облекла и сексуална ориентация? 
Страхувам се, че и тук се надигат екстремистки и открито нацистки сили 
- една такава партия, възраждаща нацизма, е даже представена в парламента. С явната подкрепа на евразийско посолство. Освен че тази партия открито работи против Европейския съюз, на която страната ни е член, тя налага уличен терор, както са го правили нацистите в Германия в миналия век - щурмоваците й обсаждат кино, за да спрат прожекция на филм, рисуват еврейски звезди по витрината на магазин, заплашват с бой и лагери в Белене... А полицията ги гледа безмълвно и не се намесва. И всичко това се прави в името на „българщината“, в името на „независима България“... Кого лъжете, че сте патриоти, нали ви знаем откъде и колко сте зависими. Народът им лепна най-точния прякор - „копейки“. Но има наши сънародници, които вярват на тези лъжи.
- Какви асоциации ви навява наградата „Букър“? Защо в интернет се надигна такава мътна вълна срещу Георги Господинов, а в същото време книгите му, дори не само отличената „Времеубежище“, започнаха да се продават още по-добре - какъв знак е това?
- У нас има такава нагласа - да не понасяш чуждия успех. Като във вица: нали го знам тоя, спал съм със сестра му!
Кой каквото ще да говори и да пише в социалните мрежи, наградата „Букър“, която Георги Господинов получи за романа си, е голяма литературна награда - тя е признание за неговия талант и творчески възможности. И сигурно ще предизвика интерес към нашата литература по света. Може да отвори нови врати и пред други автори. Но нека и да не скачаме като на мач с възгласи: „Българи, юнаци!“. Успехът на един писател си е негов, а не е заслуга на нацията. Не нацията му е държала писалката, докато е писал. Същото е и с неуспеха - и той си е индивидуален, на писателя. А, да ви кажа от собствен опит, в писателския занаят неуспехите са много повече от успехите.   
- На финала - в новата си книга „Химия на шегата“ казвате, че когато баща ви е тръгвал на училище, неговият баща го изпратил със съвета „Не си губи молива“. Вашият баща пък ви е казал „Не си губи ключа“ /за вкъщи/, а вие ще кажете на внучето си „Не си губи любопитството“. А какво бихте казали на българите въобще?
- По-малко да се оплакват. Да учат, да се образоват всеки ден, да се усъвършенстват. И да не се жалват, че са бедни. Някой май беше го казал по-точно: бедността е резултат от глупостта на един човек. И за народите важи.