„Чисто вокално съм имал само един учител. При мен така се случиха нещата. Това е покойният маестро Георги Делиганев. Не съм работил никога вокално с никой друг. Смея да твърдя, че всички са били мои учители - тези, с които съм имал възможността да работя впоследствие, и то, най-вече, режисьори и диригенти“, казва пред БТА Орлин Анастасов. Той е роден на 10 юни 1976 година в Русе в семейството на оперните певци и солисти на русенската местната опера - Мария Венциславова и Анастас Анастасов. Завършва НУИ „Проф. Веселин Стоянов“, в класа на Георги Делиганев.
Един от най-аплодираните по световните оперни сцени певци тези дни е в България. Покорил публиката по света, в момента именитият русенски артист е за около две седмици в София, ангажиран в първия си майсторски клас в Софийската опера и балет, а след това и като жури в конкурса „Вердиеви гласове“.
Орлин Анастасов дебютира на оперната сцена на 20-годишна възраст. С амбиции в баскетбола, младият певец излиза на сцената като на шега. На 23 години печели големия международен конкурс „Опералия“, а веднага след това дебютира в „Ла Скала“ като Дон Базилио в „Севилския бръснар“ от Росини. Прави зашеметяваща кариера с роли в Лондон, Париж, Виена, Ню Йорк... Под диригентството на сър Колин Дейвис участва в записа на „Троянци“ от Берлиоз, който печели 2 награди „Грами“ - за „Най-добър класически албум“ и за „Най-добър запис на оперно произведение“.
Световноизвестният бас обяви, че през януари 2024-а ще отбележи 25 години от дебюта си в Софийската опера със специална гала вечер. Той излиза за пръв път на тази сцена през януари 1999 г. в „Дон Карлос“.
В малка пауза между заниманията му с учениците му в майсторския клас Орлин Анастасов дава интервю за сайта „Площад Славейков“, водено от Диляна Димитрова. Предлагаме ви разговора между двамата. Заглавието и вътрешните акценти са на редакцията.

- 25 години след дебюта ви в Софийската опера сега сте поканен от нея за първи майсторски клас. След толкова години на сцената можете ли да усетите божествената искра в гласа на човека срещу вас от първо слушане?
- Да. Смея да твърдя, че не са много хората, които могат да усетят това нещо. Може да има страхотни творци, които са пели не 27, а 55 години на сцена, но има и други фактори, които не се учат и няма кой да ти ги преподаде - силно развитата музикална чувствителност, която само определени артисти я имат. При мен това се появи основно заради това, че аз се родих и израснах в театър, всеки ден бях там. Това са едни усещания, които попиваш на някакви измерения в своето човешко тяло, ако животът ти те претъркаля през тези чудесни спектакли, които аз имах възможността да видя на възраст, на която нищо не разбираш, и това, което виждаш, не можеш да си го обясниш.
- Вероятно и генетично сте го получили от родителите си, културата не е само придобито усещане и настройка.
- Безспорно. 
Моите родители бяха от водещите певци в България, много обичани от русенската публика - и не само
Няма как да не съм получил този генетичен материал. Той се е предал и у брат ми /Венцислав Анастасов - б.р./. Ние сме едно от малкото изцяло певчески семейства, които са се занимавали и се занимават изцяло само с оперна музика.
- Колко пъти сте имали това чувство, че чувате човек с извънреден талант?
- Много рядко, да не кажа почти никога, може би един-два пъти. В случая говорим за млади или не чак толкова млади певци, които никой не познава, и те тепърва трябва да започнат някаква кариера. Там е най-трудното - да чуеш нещо, което е толкова специално, че да кажеш „този в момента никой не го познава, но след 3 години ще бъде най-добрият“.
- Кой беше човекът, който чу това нещо у вас?
- При мен нямаше избор, бях принуден да се занимавам с оперно пеене.
- Принуден? Не звучи добре...
- Да, звучи лошо, аз 
имах съвсем други намерения относно моето непосредствено бъдеще
Занимавах се със спорт, и то на сериозно професионално ниво и знаете, че колкото повече някой те натиска, най-вече в тийнейджърска възраст, толкова повече се дърпаш.
- Имаше съпротива у вас към операта?
- Да. Един млад човек иска да си взема решенията сам, а не някой да му казва какво да прави. При мен така се получи, че до последно нямах никакво намерение да се занимавам с оперно пеене.
- Какво е чувството да работите като ментор на сцена, където сте дебютирали преди 25 години?
- Тогава може би не си давах и сметка какво точно правя. Започнах да се вълнувам на по-късен етап, когато разбрах колко сериозни са станали нещата. Всичко в началото беше някак на шега и това ми помогна много.
- Излязохте на сцената на Софийската опера като на разходка в парка?
- Да. Даже има едно нещо, което почти никой не го знае - 
в директорската ложа на този спектакъл беше Никола Гюзелев, защото се оказа, че се е появил някой, който му бие рекорда
за най-млад изпълнител в ролята на Филип. Той дебютира на може би 25 години, а аз бях на 22. И той разказваше този случай, лека му пръст - разбрал, че ще направя голяма кариера в един определен момент - когато в края на една от ариите има една пауза, след която Филип Втори повтаря отново същите думи в много по-тиха динамика. Аз знаех, че той е на три метра от мен в оркестрината, и никой не ме видя, когато му смигнах. Тогава видях неговата реакция в смисъла на „да, щом това момче може да си позволи в трудните моменти да се забавлява и да бъде толкова свободно и уверено...“. А аз бях много уверен, защото бях перфектно подготвен от моя музикален педагог Георги Делиганев, просто нямаше какво да ми се каже. Имах нужда единствено от време и опит, които липсват при всеки млад артист.
- Дебютирали сте уверен, а кога станахте самоуверен?
- Никога. Аз съм от този много рядък тип оперни певци, за които операта и пеенето не са били най-важните в живота.
- Баскетболът вероятно е бил по-важен за вас в онзи момент... Вероятно оттам ви е и този ръст?
- Нормално е да си висок, когато спортуваш в период на физически растеж. Ако на 13, 14, 15 години се занимаваш със спорт, порастваш с може би още едни десет сантиметра върху дадените ти от генетиката.
- Бивш баскетболист, стъпвал уверено на оперната сцена, как приехте да се обръщат към вас с „маестро“? Винаги съм се питала дали това обръщение не се използва леко небрежно в публичната реч.
- Това стана в един доста по-късен момент. Оттогава много се промениха нещата в нашата професия и дори когато в италианските театри трябва да повикат някого на сцената, 
всички са маестри - маестрите в оркестъра, маестрите на сцената, чакащи отстрани, а певците - Орлин Атанасов, Пласидо Доминго...
Към мен с „маестро“ започнаха да се обръщат, още когато не беше толкова модно, когато вече бях на топ ниво и разпознаваем във всеки един оперен театър. Дали ще ме нарекат „маестро“, или не, за мен няма значение. Всеки е свободен да се обръща към мен както иска, стига да е уважително.
- От думите ви лъха свобода, каквато трудно може да се види у мнозина българи, дори 34 години след промените. Операта ви го е дала навярно и най-вече животът в чужбина?
- Чувам често, или чета по-скоро, критични коментари към хора, които живеят в чужбина, с какво право смеели да се изказват за ситуацията в България, защото били толкова откъснати, видиш ли, че са изгубили всякаква представа какво реално се случва. Не са по мой адрес. Но един вид, за да имаш мнение какво се случва в държавата, трябва да живееш тук. Аз бих дръзнал да кажа точно обратното: задължително е всеки да излезе известно време и да постои в чужбина - да намалим негативните тенденции във възпитанието, в стила на живот, чувствителността към музикални жанрове и изкуства. 
Да не свеждаме всичко само до това, което се случва по кръчмите, където непрекъснато е пълно с хора
Човек има нужда да излезе от зоната си на комфорт, да замине за малко в чужбина, да се срещне с други хора, да подиша друг въздух, да яде друга храна, ако щете. Дали за ден, месец или година, няма значение, това е обогатяване, което - ако си стоим тук и си мислим, че знаем всичко, което става в България - никога няма да видим с други очи.
- По-скоро трябва да излязат от зоната си на дискомфорт, защото те претендират вие да заживеете в техния ад, за да ги разберете.
- Нещата понякога се виждат по-лесно отвън. Мога да го кажа, защото моята професия, когато се развиваше тук, в София, винаги е била свързана с пътуване всеки месец. Тогава беше много лесно да забележа някои неща и когато се прибера, да открия разликите.
- Вие сте ментор на млади хора, които търсят път към голямата сцена. Не е ли объркващо да чуят от вас, че не търсите певец с феноменален глас? Казвате, че днес никого не могат да впечатлят със своя глас.
- Не е объркващо, важното е да са здраво стъпили на земята. В момента, в който се появи певец, който явно идва не толкова да работи с мен, колкото да ми покаже колко добре пее, вече сме на грешния път. 
Важно е човек да бъде скромен, да слуша тези, които имат по-голям опит от него
В процеса ми на учене с моя педагог, в рамките на тези три години с него, единственият комплимент беше: „Това, което току-що изпя, става за пред хора“. А аз вече бях перфектен певец. Казвам го на тези млади хора, за да мога да създам някакъв вид дисциплина. Ти си тук, работиш със своя педагог и трябва да попиеш максимално много. Идваш напълно отворен за всичко, което ще ти се каже - хубаво, не толкова хубаво... По-добре е нещата да се казват, а не да те потупам по рамото - „много добре, моето момче, супер е гласът, успех“. И после доникъде.
- Във вашата биография има нещо, което е изключително впечатляващо. Преживял сте катарзис, който ви отдръпва от пеенето. Какво се случи, за да се откажете от това чувство, така приятно за мнозина, да бъдете обожаван от хиляди зрители?
- Да започнем от финала на въпроса. Не ми е било приятно, а напълно безразлично доколко някой ме харесва или не, кой е обожаван, кого виждат като дива и т.н.
Поне пет години преди да се отдръпна, започнах да усещам, че вече работя някак по инерция
Работя, просто защото това ми е работата, без всякакъв интерес. Загубих го отчасти заради тенденциите, които тогава много смело настъпваха в операта - тотална промяна във визия, идеи как се прави театър. Гласът вече не беше най-важното нещо, а да бъдеш артист на сцената. Вече бях изпял целия репертоар за един бас, и то по няколко пъти, така че нямаше нищо ново. Което може би е естественият ход на операта в дадения период - минава се през по-лоши моменти, за да се стигне до по-добри. Моят късмет, когато започнах да пея, е, че хванах 5-6 години от Златната ера на операта. Пях с всички най-големи имена, диригенти, певци, режисьори. Свикваш с един стандарт и когато трябва да слезеш няколко етажа надолу, защото просто нивото не е същото, няма ги тези хора, започваш да губиш интерес. Това беше причината за моето отдръпване.
- Накратко казано: стана ви скучно?
- Да, моето място просто вече не беше там. Все пак продължих да върша много други неща, всички те свързани с оперния свят - ходя на конкурси, канят ме в журита, режисирам спектакли, помагам на някои певци с контактите, които натрупах през тези 27 години. Така че останах в тези среди. Сега пак ще започна да пея, надявам се да се върне това желание.
- Звучи шокиращо да пеете 350 пъти „Аида“. Но нямаше ли при вас момент на терапия със съвет, разговор с човек, на когото вярвате в операта, който да ви убеди, че си струва да останете на сцената?
- Няма нужда. Ако някой тръгне да ме убеждава, че си струва и аз продължа да го правя, но в себе си усещам нещата по друг начин... И без това вече бях започнал да го правя отгоре-отгоре. Дойде моментът, в който си казах: „Добре, защо да продължавам, нека си дам една почивка, да се отдръпна, да направя други едни неща“. И така минаха пет години.