Стефан Стамболов - една от най-ярките и може би най-противоречивите личности в българската история от ново време - оживява в полумрака на сцената на камерната зала „Слави Шкаров“. За час и четвърт той многократно ту изпада в ярост, ту е обзет от панически страх и е готов да се хвърли в бездната на разкаянието. Но е готов и да убива - при това да убие не когото и да е (дълго време в учебниците по история той беше „кръволока Стамболов“), а своя най-добър приятел, с когото двамата са мечтали да видят отечеството свободно и демократично. И двамата са писали стихове - издали са заедно една малка стихосбирка и мнозина от онова смутно време са вярвали, че Стамболов е по-талантливият поет. 
Пиесата е „Духът на поета“ на Стефан Цанев. Националната й премиера е през април 2013 година в Народния театър. Сега русенският режисьор Ивайло Ненов отваря за свой прочит текста на Цанев - и прави от него впечатляващ театрален проект. Сценографичният минимализъм (действието се развива в дома на Стамболов, където стените на моменти създават алюзията за мрамор, но изглеждат и като каменни стени на затворническа килия) не разсейва вниманието на зрителите, които още от първата минута на представлението са въвлечени в драматичното приключение на тримата персонажи: Стефан Стамболов (Кадри Хабил), летописеца на освободителните борби Захари Стоянов (Милен Димитров) и верния ординарец на Стамболов Гунчо (младия русенски актьор Борислав Апостолов). 
Стефан Цанев пресъздава един кошмарен сън на министър-председателя Стамболов
породен от слуховете, че Ботев не е загинал във Врачанския Балкан, а е жив, заточен е бил в Диарбекир, но се е върнал оттам и идва, за да попита своя някогашен другар какво е направил с идеалите и въжделенията от хъшовските времена. Когато ординарецът Гунчо известява своя патрон, че на вратата му е почукал човекът „от читанката“, това отприщва у Стамболов страховете, угризенията и вътрешните спорове със самия себе си, които е потискал, докато се е опиянявал от властта. А тя, властта, според него му се полага - нещо повече, той намира оправдание за това, че се е превърнал в един от най-богатите българи, притежавайки стотици декари земя и имоти, като убеждава себе си, че „ние, богатите, притежаваме толкова много от тази държава и поради това и я обичаме и милеем за нея повече от другите“ (цитирам по смисъл). Впрочем един 24-годишен младеж горе-долу по същото време, когато се развива действието на пиесата, пише своята гениална „Приказка за стълбата“ за амнезията на хората по върховете на властта. Но Стамболов все още не е стопроцентовият „принц от стълбата“. Той още не е забравил откъде е тръгнал и какви са били бляновете им с Ботев. И щом се буди от такива кошмари, това означава, че все още има съвест, бих искал и днешните политици да се будят от подобни кошмари, казва режисьорът Ивайло Ненов. 
Негова е заслугата да направи този спектакъл въздействащ по впечатляващ начин - и ако в самото начало тук-таме се чуваха сподавени насмешливи шепоти: „А, Гунчо!“, то много скоро след това публиката онемя. И не само защото през въпросите на Захари Стоянов авторът задава същите въпроси за управниците и днес! 
Кадри Хабил направи от ролята на Стамболов жив и напълно реален човек 
- с циничното високомерие, с ехидните подмятания, с безпардонноста, с разюздания си гняв, с безпрескословните заповеди, с хладнокръвните обвинения, с унизителните предложения да се дадат постове и богатство и на Ботйова. За малко повече от час той се издигаше като държавник и диктатор, за да рухне след това в съмнения и опасения да не бъде развенчан. И яростта му, и страховете му бяха истински - Кадри Хабил показа, че владее до съвършенство цялата огромна палитра от клокочещи мисли, настроения и притеснения, създаваща противоречивия образ на Стамболов. Русенският актьор прави невероятно силна роля - признавам си, че сега вече трудно си представям друг актьор в този образ. И не се изненадвам, че за спектакъла в Народния театър имаше и доста критични отзиви, в които деликатно се споменаваше „един неубедителен Стамболов“. Все си мисля, че ако тези критици видят и русенската постановка, тонът на техните бележки ще бъде различен. Още повече, че именно вулканичната роля на Хабил прави убедително и с това в голяма степен равностойно сценичното присъствие на героя на Милен Димитров - неговият дипломатичен Захари е своеобразен контрапункт на резкия и нетърпящ възражения Стамболов. Но двамата са еднакво притеснени от „онзи от читанката“ - и има защо. Органично се вписва в този драматичен диалог ординарецът на Борислав Апостолов, тази чиста, непокварена и предана душа, която е изправена пред зловеща дилема: на кого да остане вярна - на негово превъзходителство или на Бог и да не убие „човека от читанката“.  
„Духът на поета“ се очертава като силен финал на този сезон, натоварен с много и различни проекти и събития за Ивайло Ненов. „За мен самия тази пиеса беше предизвикателство - а също и за тримата актьори, особено за Кадри, който имаше колебания. Но той ми се довери, прочете пиесата и колебанията му отпаднаха. След това прочете и „Български хроники“ на Стефан Цанев“, разказва режисьорът. 
А собствения си избор той обяснява така: „Първо, защото пиесата ми харесва. За съжаление, тя днес е актуална. После - защото авторът е свързан с нашия град, завършил е гимназия „Баба Тонка“, която съм завършил и аз. Героите, особено Захари Стоянов, също са свързани с Русе. И - може би най-важното, защото имаме актьори, които могат да направят тези роли. 
Кадри отваря в образа повече човека, а не държавника
който действително е направил толкова много за младата България. Но точно това е драмата на личността, предразположена да стане диктатор, но в нея не са напълно закърнели сетивата и затова сънува кошмари. В крайна сметка той става жертва на също толкова кървави действия като неговите собствени. И аз намеквам за това с появяващите се буквално за части от минутата отсечени ръце - това е вече неговият сбъднат кошмар“, казва Ненов. 
През този сезон той направи и друго влизане в историята, свързана с Освобождението. Заедно с актьорите Мариана Крумова, Ивана Керанова, Любомир Кънев, Крум Берков, Ивайло Спасимиров, Борислав Апостолов и Ростислав Панков подготви спектакъл по стихове от „Епопея на забравените“ на Иван Вазов.
„Искаше ми се да покажем как ние, едни млади хора, доста далече от онази епоха, четем тези страшни стихове, да покажем как ги разбираме днес, какво означават те за нас и за нашата памет. Проектът бе насочен най-вече към още по-млади хора, учениците от гимназиите. Готвехме се много сериозно - влязохме в музеите, четохме, обсъждахме, трябваше първо сами за себе си да си преведем и славните, и срамните моменти от историята. И тогава да предадем тази епоха на гордост и срам и на учениците. Играхме десетки пъти в различни училища. Ефектът беше невероятен. Гимназистите разбраха смисъла и силата на тези стихове. Ние го усетихме по това, че 
мълчат цели 55 минути, никой не маже дисплеите на телефоните
А накрая виждахме и потекли следи от очна спирала по лицата на девойките. Значи ги е докоснало това, което искахме да им кажем“, казва Ивайло Ненов. 
През този сезон той реализира свой частен проект - „Неделя сутрин“, който е артистично продължение на „Петък вечер“. Това е чисто частен, комерсиален продукт, в който няма кой знае какви дълбочини, обяснява режисьорът. Публиката го харесва, забавлява се, бийтбоксерът Александър Деянов-Скилър озвучва всичко на живо, а текстът е на Ваня Георгиева, съпругата на Ивайло. Самата тя е творческа личност със собствени артистични изяви, но освен това изследва и анализира културните процеси в Русе.
И Ивайло, и Ваня не остават безразлични към проблемите на българската култура в страната.
„Вдигнахме протеста за културата в София - все русенци бяхме в ядрото: Момчил Миланов от Русенската опера, Митко Пишев от Кукления театър, столичните актьори Владислав Виолинов и Веселин Анчев, също родени в Русе. Това беше първият и толкова многолюден протест за културата - над 1500 човека, през зимата, валеше дъжд... Постигнахме близо 50-процентно увеличение на бюджета за сценичните изкуства. Но най-вече искахме законови промени, имахме разработки за начина на финансиране. Но министър Кръстьо Кръстев не направи нищо“, казва Ивайло. 
В Сатиричния театър вече пета година се играе неговата постановка „Пет пъти за една нощ“ - пет истории през вековете, свързани с любов. А в началото на тази година пак там беше 
премиерата на „Добре дошли на борда“ 
на френския драматург Жан-Пиер Мартинез. „Той нарича пиесата си метафизичен ситком, а ние направихме от нея пиеса за човешкия дух и за мечтите, които единствени могат да ни поддържат живи, казва русенецът. Действието се развива в дом за столетници, които примирено чакат своя край. Там идва една жена, която решава да разбуни духовете, хората да живнат, тя им съобщава, че е спечелила пътуване до Антарктида, но може да вземе със себе си още един човек от дома. И настава такова оживление - всеки иска да отиде да види Антарктида...“, засмива се Ивайло Ненов. 
Питам го дали скоро няма да погледне и към „Крал Лир“. Това е първият театрален спектакъл, на който баща му го води като малко момче. След това в „Крал Лир“ Ивайло дебютира като актьор. Дали сега не му се иска да прочете фамозния британски крал като режисьор?
С най-голямо удоволствие - когато му дойде времето, отговаря той. И обяснява: „За такава постановка трябват много точни хора, много знаене и можене, много сериозно финансиране. „Крал Лир“ е висока топка. Само че 
в България напоследък се прави много повече „Вуйчо...“, отколкото „...Ваньо“
За мен по-големият проблем е ножицата между спектаклите за елитарната и за масовата публика. И съм притеснен, че при втория тип спектакли критериите са занижени, нещата се претупват и така се ражда халтурата. А можеш да направиш забавен спектакъл, комедия, с уважение към зрителя, със сърце и с вкус“. 
„Духът на поета“ е селектиран за участие в Друмевите театрални празници на 16 май. Имат покана и за Балчик - там ще може да го види и Стефан Цанев, който не успя да дойде за русенската премиера, но изпрати послание до екипа. Впрочем той вече знае как го възприема русенската публика, за това му е разказал неговият приятел и колега по перо Руденко Йорданов, който също остана впечатлен от постановката и особено силно от Кадри Хабил. 
А след края на сезона? 
Отново работа, казва Ивайло Ненов. Преди дни той отказа да поставя свой проект в един от столичните театри, тъй като не приема намеса, която подменя концепцията му. Работа има достатъчно, стига човек да има идеи и желание, убеден е режисьорът. Много му е важна темата „Русе“, за него тя е кауза: „Тези дни гледах едно видео от 1988 година, улиците и площадите са пълни с хора, направо градът гъмжи. А сега? Аз вярвам, че Русе има много по-голям потенциал и всеки трябва да прави каквото може по най-добрия начин, трябва да имаме обща цел, обща визия за града - и да я следваме. Предаването „3 кила култура“ е едно от нещата, които според нас помагат да се придвижват нещата. Гледам позитивно и си мисля, че е хубаво Русе да е град-музей, само че музеят постоянно да е пълен с хора“.