Русе добави сто и първото „нещо“, което се случва за първи път. За последните трийсетина години, в които редови граждани и разнолики управи търсят поводи за гордост не в днешния ден, а в миналото на града, никой така и не успя да намери по-подходяща и не толкова семпла дума от „нещо“ за онова, което Русе е въвеждал в държавата като първопроходец. 
В петък вечерта за първи път в 64-годишната история на международния фестивал „Мартенски музикални дни“ един концерт - първия за фестивала! - се състоя пред празна зала. 
Опитвам се да си представя какво е за един музикант да свири или да пее пред абсолютно празна зала (с изключение на трима-четирима посветени). Не знам с какво да го сравня. 
Все едно хлебарят да става в четири сутринта, да пече хляб, а после да затвори хлебарницата и да гледа как хлябът съхне пред очите му ненужен. 
Все едно архитектът да влага знания, сърце и душа в къщи, а тези къщи да стоят затворени и никой да не идва дори да надникне в тях.    
Все едно сладкарят да прави изключителна торта от карамел, сметана и захаросани череши и да седи сам пред своя шедьовър, заключен в сладкарничката си.  
То е все едно аз да пиша, а никой да не ме чете. Тогава защо го правя?!
...Побиват ме тръпки. Та нали музиката в частност и изкуството като цяло са за споделяне?
В четвъртък надвечер долетя енигматично прессъобщение от общината: „Във връзка с обявените от правителството два дни на национален траур по повод кончината на Патриарх Неофит - 15 и 16 март, откриването на Международния фестивал „Мартенски музикални дни“ се отлага за неопределено време. Община Русе ще уведоми своевременно за свързаните с това промени в програмата на фестивала“.
Признавам, че досега не съм имала желание да пиша в социалните мрежи. След разговор с приятелка, пред която излях недоумението си, тя ми каза: „Защо не напишеш това във фейсбук?“. След кратко колебание написах: 
„А Русе можеше да изпрати СВОЯ патриарх именно с разтърсващия Вердиев Реквием! Сигурна съм, че никой не си е мислел, подготвяйки програмата на тазгодишните Мартенски музикални дни, че първата фестивална вечер ще съвпадне злощастно с кончината на този изключителен човек - патриарх Неофит. Но съдбата явно сама посочва с пръст кое кога да се случи. 
Но съм сигурна и че ако управата на града и на фестивала бяха обявили, че Фестивалният оркестър ще изпълни Реквиема с посвещение на Негово Светейшество, това щеше да бъде най-съкровеното сбогуване на Русе с човека, чията светлина радваше хората на този град години наред. 
Впрочем, той беше не само духовник, но и истински ценител на класическата музика - обичаше да ходи на концерти и го правеше винаги, когато имаше възможност. 
И в деня на националния траур Русе можеше да покаже своята скръб така, както приляга на град с фина душевност, каквато често обичаме да си приписваме. 
Не говоря за хората, които се редихме часове наред на дълги опашки, за да си купим билети за първата вечер на Мартенски музикални дни. Не говоря и за музикантите от Фестивалния оркестър, които пропътуваха хиляди километри, за да се върнат в града на своето начало. 
Но може би Вердиевият Реквием и вълнението в залата на Доходното щяха да бъдат най-достойното сбогуване с Дядо Неофит на града, който той толкова много обичаше и ценеше. И може би в залата му щеше да се долавя онази негова светла и синя тиха усмивка, която мнозина познаваха...“.
Знам, че социалните мрежи са най-бързият начин за контакт, но, честно, не бях очаквала за часове стотици хора да потвърдят, че и те са слисани от това, което се случва, че недоумяват също като мен и че очакват здравият разум да надделее. Тогава все още имаше 24 часа до началото на Реквиема.
Пишеха музиканти, меломани, артисти, поети, журналисти, преподаватели, медици от Русе, от София, от къде ли не. И се надяваха, че е станала грешка
В петък прочетох заповедта на кмета по повод националния траур. Заглавието е: „На 15 и 16 март се отменят публичните развлекателни събития в община Русе“. О, само развлекателните?! - възкликнах за себе си аз, убедена, че Вердиевият Реквием не е в тази категория. И с радостно облекчение стигнах до четвъртото изречение: „Препоръчва се предварително организираните официални събития, които не могат да бъдат отменени поради причини от изключителен характер, да бъдат съобразени с обявения траур и с оказване на нужната почит към паметта на патриарх Неофит“. 
Еврика! Причини от изключителен характер! Те са поне две. 
Първата е, че за този концерт са пристигнали десетки талантливи музиканти от целия свят, които традиционно формират уникалния за страната Фестивален оркестър; някои от тях веднага след концерта летят обратно; тези музиканти заедно с колегите си от Русе и от България, със звездните солисти и хоровете на операта и „Дунавски звуци“ са подготвяли неимоверно трудния музикален материал, сега репетират усилено под палката на маестро Емил Табаков и очакват 15 март, а публиката също ги очаква трепетно. 
Втората причина е именно печалният повод за национален траур. Патриарх Неофит 19 години бе митрополит в Русе, това е най-дългият период на служение на едно място и в една и съща позиция в цялата му богата биография. Русе бе станал част от мислите, радостите и молитвите му. А русенци го бяха приели до такава степен за свой, че голяма част от хората дори бяха убедени, че Русе е родният му град! И затова
градът можеше да изпрати в последния му път този свят човек, като изпълни в негова памет Вердиевата творба
Както бе посочено в коментарите - без цветя, без речи и аплаузи. Но със силата на музиката и със съпричастие. А и така мнозина, които не можеха да отидат до София на поклонението, щяха да го направят по най-русенския начин. И това, разбира се, щеше да стане „с оказване на нужната почит към паметта на патриарх Неофит“. 
Както, впрочем, същата петъчна вечер операта „Дама Пика“ във Варна е започнала с минута мълчание в памет на Негово Светейшество. С минута мълчание са започнали и двата спектакъла в НДК същата вечер - това ми каза по телефона бившият директор на Русенската опера Иван Кюркчиев, който се е преборил да не се провалят представленията.
Не знам дали концертът на Андре Рийо в „Арена София“ е започнал с паметен жест към Дядо Неофит. Но гледам снимки и видеа от неговия концерт, заснети от русенци в залата - и ако това не е „развлекателно събитие“, не знам кое е. Във всеки случай, смеховете, танците пред сцената и между редиците, бляскавите шарени светлинни ефекти не ми изглеждат като смирение и скръб. 
В ранния следобед в петък обаче в Русе стана ясно, че здравият разум е подсказал на градската управа решение, с което тя си измива ръцете. Нещо от типа на „и вълкът сит, и агнето цяло“ - като и вълкът, и агнето в случая е самата тя, разбира се. Хем се сетила, че „С траурното произведение Русе ще отдаде почит пред паметта на Негово Светейшество Патриарх Неофит“, хем „В съответствие с обявения двудневен траур ... „Реквием“ ще бъде изпълнен без публика“. 
Убийственото в поредното прессъобщение дори не беше това, меко казано, странно решение, а следващото изречение: „Заупокойната творба на Верди бе сред любимите на духовния водач“.
Значи, вие знаете даже нещо, което ние не знаехме - че тази творба е била любима на патриарха!
Не съм сигурна дали знаехте, че той е имал случаи дори правостоящ да слуша класически концерти! Но защо лишихте и него, и нас от невероятния шанс тази любима негова творба да прозвучи In Memoriam? Притеснявам се, че отговорът на това мое „Защо?“ би бил: „Защото така!“.
Загорча ми от прозрението, че е безсмислено това, което пишем, но имах нужда да поставя моята фейсбук точка, като изброя какво правят във Варна и София (пропуснах Пловдив, също с оперен спектакъл, в събота беше световната премиера на български филм, лирична комедия на София филм фест, в петък нито една прожекция не беше отменена, за футболните мачове да не говорим). И добавих: 
„В Русе „посвещението“ в памет на патриарха ще бъде БЕЗ ПУБЛИКА. 
Може би защото се очаква публиката да се държи неподходящо и да се забавлява - да се киска, да се щипе, да яде пуканки и да разлива оранжада между седалките по време на Вердиевия Реквием... 
Бедни, бедни Македонски, защо не умря при Гредетин...
А Градът на свободния дух наляга на греблата на Драконовите лодки. Пълен напред!“. 
Два часа по-късно 
130 инструменталисти, солисти, хористи и маестро Емил Табаков, облечени в концертни костюми, изпълниха пред тъмната празна зала на Доходното здание „Реквием“ на Верди
Ентусиасти (с билети!) опитвали да чуят отвън как звучи изстраданата от Верди заупокойна меса. Не смея да се обадя на мои познати музиканти и да попитам как са се чувствали. Защото ние, с билетите, се чувствахме зле. Подозирам, че и те не са били щастливи.  
А дали някой е бил щастлив, защото е спазил буквата на указа на президента? При това, нарушавайки собствената си заповед - онова изречение за изключителните обстоятелства. 
Не знам защо си припомних един разказ на Чехов - „Човекът в калъф“. За преподавателя по гръцки: „Даже и своята мисъл Беликов също се стараеше да скрие в калъф. За него бяха ясни само циркулярите и вестникарските статии, в които нещо се забраняваше. А пък в разрешаването и позволяването за него винаги се криеше някакъв съмнителен елемент, нещо недоизказано и смътно: „Ама да не вземе да стане нещо!“. Всякакви нарушения, отклонения, отстъпления от правилата го караха да изпада в униние“. 
Великият Чехов! 
Quo vadis, Русе?..

Маестро Емил Табаков:
Не трябваше да се случва това

„Не трябваше да се случва това. Това е произведение, което е написано точно за такива случаи. Щеше да даде много по-голяма тежест на този всенароден траур. Ние, всички музиканти, сме много изумени от това решение. Музикантите казаха, че ще си го изсвирим за нас. Добре, като не може пред публика, като не може да има откриване, ние ще останем да си го изсвирим за нас. Това прави чест на всички тия музиканти и е голяма радост за мен“. Това коментира маестро Емил Табаков, цитиран от TVN.